Ставаш уплашен от пронизителния алармен звън. Поглеждаш сънен часовника и скачаш бързо, за да не закъснееш. По пътя, докато гълташ изстинало кафе се препъваш в неравния тротоар, а бързо движещите се стрелки сякаш тактуват в съзнанието ти, напявайки "Закъсняваш!"
Тези две тънки, малки безобидни стрелчици контролират живота ти. От тях зависи дали ще се задържиш на работа, от тях зависи дали ще стигнеш навреме за среща, от тях зависи дали ще успееш да си хванеш автобуса, от тях зависи твоето съществуване... И постоянно, където и да се обърнеш чуваш тиктакане, бипкане, алармиране, звънене... Нима не е досадно...
Когато застанеш по средата на сивия булевард, изпълнен с изнервени шофьори, забързани пешаходци, тичащи ученици и намусени продавачи, не се чувстваш особено на място... Когато си спокоен, сякаш отпадаш от това забързано бързащо поколение, което все гледа устремено напред и не се интересува от нищо друго освен от тези две стрелчици...
Ако повикаме човек от миналото, той би се шашнал - какво им става на тези хора?! Защо по този начин бързат за смъртта си?! Защо не си живеят дните по-спокойно... без стрелки...?!
Keep on smiling!
А без усмивката накъде сме? Направо към моргата да отивам...
Но този пост го посветих на многото хора, които се взират в цифреблатите си съсредоточено и се оставят една малка машинка да им превзема цялото съзнание...
Относно мен - определено не съм от тези хора, страшно свободолюбив човек съм и такива дребни неща не ми влияят... =)